година по-рано всичко беше цветно
усмивката беше опиянение
напоено от слънчеви лъчи
където
рисувах вселени
препусках с еднорози
прекосих океани
сърцето уж беше разбито
но не толкова колкото днес
когато
всичко е сиво
погледът празен
вдъхновен от тишина и неудобство
некомфортен дискомфорт
душата се чувства разкъсана
и чакам спасение в нечии храм
говоря с богини от други измерения
казват че всичко ще бъде наред
доверявам се
но в мен нищо не трепва
чувствително безчувствие
разяжда сърцето
облягам се на рамото ти
и ти изчезваш като прах
като дим
като несъществуващ принц
спомен си
измислен от мен
давя се в чуждо отчаяние
изтезавам душата си
стискам я здраво
измъчвам я
всеки момент ще се спука
като въздушен балон ще гръмне
и ще остане само едно тяло
разбито от полета

Birthday

И поредните 365 житейски дни отминават. Отстъпват своето място на новата двадесет и втора година. Заедно с нея настъпва китайската маймунска година, Меркурий вече няма да бъде ретрограден, новолуние е, в Словения честват Деня на културата, а имен ден празнуват хората, носещи името Захари, което означава

  "Бог си спомня". 

Вярвам, че най-прекрасното предстои! 

Такъв е животът

Съдим хората, без да ги познаваме.
Мислим, че нашите действия са най-правилните.
Не приемаме чуждо мнение,
(освен  в случаите,  когато е в наша полза).
Обичаме да чуваме комплименти за себе си, но рядко правим такива на другите.
Зависими сме от околните, но не го признаваме.
Лъжем близките си и сме откровени с напълно непознати хора.
После страдаме, че са ни предали.
Приятелството е на масата – с бутилка водка и шопска салата.
Меткането на бели салфетки е днешният лукс.
Сълзите в края на вечерта си ги бършеш сам.
Болката се подарява в малка кутия, опакована с панделка.
Сексът е платена любов.
А истинската любов е в портфейла му.

Доброто отдавна не живее у хората.        

Надеждата умира последна. 
И вече е мъртва. 

Хамелеон

Когато не знаеше какви са си, когато имаше граници в отношенията им, тя имаше свободата да бъде себе си, а той имаше правото да избере дали да се влюби в нея. Сега, когато са заедно, всяка крачка, която тя прави се отразява в него и се връща обратно при нея като бумеранг, пречупен през неговия поглед и неговите очаквания. 

Жената е животно. В любовта се превръща в хамелеон – способна е да се нагажда  по чуждите очакванията. Може да бъде богиня, кучка, добра домакиня – слугиня между кухнята и спалнята. Понякога скъсва връзка със собствения си свят и се вглъбява в този на мъжа до себе си, смятайки го за свой собствен. Приема неговите виждания, заема неговата позиция, дори да е в разрез на нейните ценности. Страхът, да не оставиш мъжа разочарован, се прокарва и в най-елементарните ти действия. Започваш да губиш усет коя си. Приемаш чуждия идеал за жена и го обличаш като своя втора кожа. А под обвивката остават потиснати първичните ти инстинкти, реакции, дори чувства. 

Коридорът знае тайни

Тесен коридор. Стените са бледожълти. Там започва денят ми. Там пия сутрешното си кафе– с четири бучки захар. А пък е все така горчиво.  С него преглъщам гордостта си.

Този коридор е видял колко нощи подред тайно се изнизвах,заключвах тихо вратата на стаята и тръгвах към Него. С надежда.

Този коридор е усетил колко нощи подред се прибирах с разбити очаквания, отварях тихо вратата на стаята и преглъщах крясъците на душата си. Със сълзи.

Тесен коридор. Стените са бледожълти. Там завършва нощта ми. Там паля поредната последна цигара, с димът на която крия страховете си.  

Коя си ти?

Коя си ти, не те познавам?
Как изобщо влезе в дома ми?
Тайничко ме гледаш всяка сутрин,
и умело си играеш със ума ми..
Чужда си,
ала си ми позната.
Къде ли съм те виждала преди?
Напомняш ми на някого, на нещо..
и тези твои  черни мамещи  очи..
Дори гласа ти съм го чувала,
къде – не помня,
нито пък кога..
Но в едно съм сигурна –
не си добра жена..
Не си светица,
допускала си много грешки..
И често пъти си била неблагодарна..
Изневерявали са с теб,
а и ти не си била съвсем вярна..
Описвам те така добре с думи,
но коя си ти, не мога да си спомня..
Преглеждам даже старите албуми,
А там те няма. Чужда си.
Обърках се съвсем.
Нека почнем от начало..
Здравей! Коя си ти?
И защо си в моето огледало?

Из бележките

В мълчанието винаги се крие или голяма радост, или голяма болка. В повечето случаи обикновено е второто.

Доброто възкръсна!

   Грешници сме. Забравили сме да прощаваме, да обичаме, да вярваме. Сърцата ни бият силно, като­ камбана, която удрят, когато някой в града е умрял. Навярно и у нас нещо е мъртво.  Погребали сме доброто. Заменили сме го с  лицемерие, лъжи, интриги. 

Не сме изгубили вярата си, а сами сме я изтръгнали от сърцата си, смачкали сме я и сме я захвърлили. Защо ни е? Не ни е нужна. Днес ни интересуват други неща, други потребности... 

Живеем, а накрая пак казваме, че времето не ни стига за нищо. “Нищото“ в този момент са онези детайли, които не забелязваме не защото нямаме достатъчно време, а защото така е по-лесно. 

Колко често се обаждате на близките си хора? Без повод. Просто да чуете гласа им. Кога за последен път помогнахте на някого? Дарихте пари за болно дете, упътихте старец как да стигне до гарата. Усмихнахте се на непознат. Извинихте се, че сте сгрешили. Благодарихте, когато някой е помогнал на вас? Кога се случи това за последен път? 

Молим се. Кланяме се пред иконите и искаме прошка. Пазим свещта си да не угасне, а всъщност трябва да запазим огънчето вътре в себе си. Онази искрица, която ни прави преди всичко хора – обичащи, състрадателни, вярващи.Истински. Нека в живота си да бъдем водени от светлината! 

Обичайте! Прощавайте! Вярвайте! 

Доброто възкръсна! Позволете му да заживее в душите Ви!

Писмата

В един скучен и мрачен ден се разхождах из самотните улици. Минах през парка, а там, близо до една пейка, открих захвърлени писма. Малко бяха кални и трудно се четяха – дъждът, който валеше, беше размазал част от мастилото. Но въпреки това ги взех, сложих ги в чантата си и се запътих към къщи..

* * *

Стоя до парното и пия топло какао. Чудя се дали да не се опитам да разчета писмата, въпреки че едва ли ще е много почтено от моя страна – писмата са нещо лично. Но като се замисля, все пак те бяха захвърлени. А може пък случайно да са попаднали там. Ох, не! Любопитството ми е доста голямо, така че взимам писмата и ще прочета само едничко, обещавам! (или поне частта, която разчитам)..

           „Хей, какво става, човече? Не отговаряш на обажданията ми. Имах път към София тия дни. Минах през квартирата ти, исках да те видя. Калоян ми отвори. Каза, че не те е виждал от няколко дни! Изобщо не си се прибирал. Тръгнах да те търся, срещнах Силвия  с някакъв тип. Разбрах, че си я зарязал, защото си я хванал да ти изневерява с Деньо. Съжалявам, човече, сигурна съм, че чувството да видиш приятелката си да се натиска с един от най-добрите ти приятели, никак не е приятно. Просто понякога нещата не стават така, както си ги представяме. Както и да е...                         

Бях до НДК. Питах скейтърите дали са те виждали, Слави каза, че сте имали уговорка снощи да се видите,  ама ти не си отишъл. Сигурен ли си, че си добре?

Иначе в събота сме в Пловдив! Слави се мести да учи там и ще прави купон. Тя квартирката му е малко счупена, ама каквото – такова...  Очертава се да е весело, ще те чакаме!  Без теб няма да е същият купон!

                                                                    До скоро”


             Хм, странно писмо. Дали е било момчето на купона? А как ли са си изкарали? Ох, искам да разбера какво е станало. Не ме упреквайте, че съм такава любопитка, на мое място сигурно и вие щяхте да го направите. Ето отварям следващото смачкано писмо...

„ Здрасти пак. Абе, човек, ти нещо сърдиш ли си се, какво става? Не знам за кой път пиша, но без резултат.
Защо не беше в събота? Много се счупихме..
Сега седя и си мисля -  тоя град някога бил ли е нормален?  Точно в събота вечерта един келеш от математическата, сега е десети клас, няма книжка – взел ключовете от колата на баща си и решил да се прави на велик герой и се натъкнал на Калоян и Марта. Тя сега е в болницата, има нещо счупено по себе си, но не разбрах какво точно.           
Та тука все си има някакви „грандиозни” неща. Ето например онзи ден излизам от блока,  защото ми се пушеше, ама не исках леля ми да ме вижда с цигара и  минавам по тая малката уличка зад беседката, дето е... И гледам събрали се много хора и зяпат нещо, при което аз си проправих път в тълпата и какво да видя – на асфалта долу лежи наш Дарко и някакви пет човека го налагат. Ужасна картина беше. Пък то момчето си е симпатяга. Не знам да е правил лошо на някого и се провикнах „За какво е всичко това тука?”, все пак мразя да стоя безучастно и да гледам все едно съм на цирк–  както правеше цялата тайфа зад мене– стоят и се кефят, че гледат побой и снимат с телефоните...  Егати хората! На всичкото отгоре имаше и от „приятелите” на Дарко, които стояха и се смееха, вместо да направят нещо, че да му помогнат. Какви приятели са му?! Ама та така де... Като им казах, че до 5 минути ще дойде Зарков (не ме обвинявай, че се защитавам с него.  Не съм виновна, че братовчед  ми е един от гадовете  в града. Не одобрявам факта, че се занимава с мръсни сделки, но поне останалите хора имат респект към него) и като му споменах името – да видиш как се разбягаха всички и Дарко се размина с малкото. Знам, че не е редно да парадирам с  това, че ми е братовчед, но го използвам сaмо като ми трябва защита, която не мога да си изградя сама.
Та продължавам да си мисля, че нещо не е наред. Но дали е градът, дали на хората нещо им става... Преди два дена се събудих уплашена, защото чух някакви странни гърмежи към четири сутринта. След това разбрах, че гръмнали тука един съсед – младо момче беше, в мойто даскало учеше. Тая година абитуриент щеше да е...
Не знам какво се случва, потресаващо е. Тревожа се за тебе, като гледам какви неща стават. Моля те, обади се!    

Липсваш ми!”

            Настръхнах, докато четох това писмо... За жалост е истина! Такива ужасяващи неща се случват в днешно време. Ох, дано сега това момче, към което са адресирани писмата, да е добре.. С треперещи пръсти взех и последното писмо, то бе поставено в тъмносин плик и се различаваше от останалите. Мисля, че дори не е адресирано  до момчето. Какво ли е?

                                                                                                                                                                     ”Здравейте, госпожо Петрова,
Разбрах, че синът Ви е намерен мъртъв в мазе на изоставена къща. Приемете моите най-искрени съболезнования! Той беше мой скъп приятел. Пращах му писма почти през ден, на които той не отговаряше. Сега разбирам защо е било така. Липсва ми!  Поглеждам към небето и се усмихвам, макар и плачейки. Знам, че той обичаше, когато хората се усмихват, това го правеше щастлив... Иска ми се да мога да го прегърна отново... да го чуя как се смее! Бих дала всичко, само да го върна – дори за миг! Познавах го добре и знам, че беше добър човек. Не заслужаваше подобна трагедия! Наистина не знам какво да кажа...

 Бъдете силна и знайте, че синът Ви ще живее вечно – ще го пазим в сърцата си... завинаги!”

 

Това е.. Не, нямам думи.. И стоя сега разкъсана от болка. Какво се случва с нас? Та ние от хора, грижещи се един за друг и подкрепящи се, се превърнахме в чудовища, които взаимно се „изяждат”!

Тъжно е, че все повече и повече млади хора си отиват! Как все повече и повече млади хора изпращаме. И не тежат четният брой цветя в ръцете ни... А тежат цялата болка и скръбта, която носим в сърцата си! Потресаващо е! Погубваме се! Не е ли жалко? Не ви ли боли, виждайки детски лица да стоят окачени с черни ленти?
         А кои са виновниците? Та това не сме ли всички ние? Не определяме ли ние как и в какъв свят да живеем? Не познавах момчето, но четейки тези писма, представяйки си болката на родителите и верните му приятели – картината в съзнанието ми е ужасяваща!

На мястото на това дете можеше да бъде всеки един от нас. Можех да бъда Аз. Утре може да си ти...   

Видения с мирис на хашиш

      Живеем в реалност, погълната от собственото ни усещане за празнота. Не вярваме в успеха си. Само в нещастието. Но от време на време си позволяваме да избягаме. При всеки бягството е различно, но целта винаги е една и съща – да се почувстваме изпълнени със смисъл. 

       Ще ви разкажа за Тома. Той е на осемнайсет. Неглиже е и има рошава коса. Учи в математическа гимназия, последна година. Всъщност „учи” е силно казано. Живее с родителите си,  но рядко се засичат в дома си. Обикновено разговорите им преминават в повишаване на тон и в оплакване, че джобните не му стигат. През деня обича да пие бира в градинките, а вечер ходи по „домашни партита”. Там се запознава с много момичета и на всеки купон си ляга с различна.

                Тази вчер не се различаваше от останалите – бурен купон, изпразнени бутилки от алкохол и пепелник пълен с фасове. Накрая Тома се беше озовал в леглото с поредната – същата като предишните. Със замрежени очи погледна часовника си. Показваше шест и двайсет. Вечерта си отиваше и беше време да тръгва към училището си. 

 Стана, облече се и излезе. Извади някаква странна цигара от задния си джоб и я запали. Сякаш цяла вечер я беше пазил, чакайки времето, в което да й се наслади. Сам. Продължи да върви бавно. Вдишваше дълбоко й се наслаждаваше. Разминаваше се с отиващите на работа хора, но не ги забелязваше. Не разбра как се озова пред училището си. Усети някакво замайване. Харесваше му. Изпитваше сякаш блаженство. Вече беше в училищния коридор. Чу се звънец. Тома отваряше и затваряше врата след врата, търсейки класната си стая. Накрая я намери. Кимна с глава, поздравявайки учителката  по математика и съучениците си. Запъти се към последния чин. Седна на стола и усети още по-силно замайване. Реши, че не му се слуша за корен квадратен от нещо си. Ето защо извади плеъра си, постави слушалките си и пусна любимата си музика. Сложи ръце на чина и положи глава върху тях. Усети как цялото му тяло се отпусна. Пръстите на ръцете му бяха попили мириса на трева и сега той продължаваше да я усеща. 

                Изведнъж се пренесе в друго пространство. Чуждо. Непознато. Видя себе си като студент. Дрехите му бяха игзладени, косата му – сресана, и усещаше странно чувство на удовлетвореност. Изучаваше фотография в престижен университет. Учеше упорито, защото това беше нещото, което винаги е обичал да прави. Свободното си време прекарваше с приятели. Смееха се заедно, ходеха на кино и се разхождаха в паркове. В съзнанието му беше започнало да се „стъмва” и той реши, че е време да тръгва. Не отиде на купон. Прибва се в малката си, но уютна квартира. А там го посрещна тя. Различаваше се от онези еднакви момичета, които той така добре познаваше. Тя отиде до него и го прегърна. Ново му беше това усещане. Истинско беше. За миг се почувства  значим. Телефонът му иззвъня – есемес  от „мама, който гласеше: „Липсваш ни. Чакаме те да се прибереш през уикенда!” 

                Илюзията за един по-красив живот беше прекъсната от нов училищен звънец. Музиката в ушите му беше спряла. Картината в съзнанието му започна да избледнява. Грижовното момиче си тръгна и приятелите вече не се виждаха. Мирисът, впил се в кожата на пръстите, беше започнал да изветрява. Бягството му от реалността беше към края си. Или по-скоро бягството от личността. 

                Всички бягаме от нещо – от проблемите, от грешките, от ежедневието. От себе си. Страхуваме се, да погледнем в огледалото, защото не знам кой се крие там. Вече не се познаваме. Поддаваме се на леснотията. Заблуждаваме се, че сме открили щастието и сме надхитрили живота. Но евтините ни трикове са прозрачни. Виденията ни биват разбулени. Без значение дали я обичаме или мразим, искаме или не – накрая винаги се връщаме при нея – при нашата собствена реалност.

Лабиринт

“Вчерашният ден е минало, днешният- дар, а утрешният- загадка. Всеки следващ ден е чудо.”

   Болката никога не изчезва, винаги я има ..  И когато вечер легнеш сам или излезеш на прозореца гледайки звездите - ще я усещаш .. Очите ти ще продължават да заспиват мокри, а на сутринта да се събуждаш с усмивка, мечтаейки днешния ден да е по добър от предишния.И все така..

  И мисля, че е трудно да говорим за Болката .. Болката е относително понятие, което използваме често..  

   Всеки знае кой е грешният път, по който не трябва да поема, но никой не знае кой точно е правилният. Смеем се, усмихваме се.. Правим планове за утрешния ден, а дори не се знае дали ще сме живи за него.. Лутаме се в безкраен лабиринт.И всички искаме да излезем .. да стигнем до изхода и да спрем да се блъскаме с правилни и грешни решения, да спрем да  делим хората на добри и лоши ..

  .. А никой не знае, че този безкраен лабиринт носи името Живот, и изходът е много по страшен от лутането.. И ако четеш това, значи ти все още продължаваш да се въртиш

  .. Не бързай да излизаш, не бързай да търсиш финала, защото това не е състезание .. Не е надбягване и когато финишираш не ти дават златна купа, нито пък медал..  Не получаваш аплодисменти, нито усмивки ..

Всичко, което ще получиш са цветя, мокри и попили сълзите на тези, който са те обичали, а сега поемат болката ти... Стигнеш ли финала - връщане назад няма.. остават само следите които си оставил в сърцата на хората, които си срещал лутайки се..

03.09.2009 

"Старомодна"

   Във време като днешното не е модерно да  бъдеш добър. Грозно е да казваш „моля” и „благодаря”, а да не говорим колко ниско ще паднеш, ако някога си позволиш да се извиниш за нещо, което си направил.  Във време като днешното  добротата, съчувствието и обичта  се смятат за човешки дефекти,  вместо  за човешки качества. Във време като днешното не е нужно да имаш нито сърце, нито душа – трябва ти нулева ценностна система и никакъв морал.  И ако искаш да си от най-модерните хора, трябва да се усмихваш изкуствено, да правиш фалшиви комплименти и най-вече да казваш „обичам те”, без да го чувстваш. 

   Е, съдейки по това , означава, че аз съм безкрайно старомодна. Нищо. Нека бъда старомодна!  Аз ще продължа да бъда такава както до сега –човек със сърце.

   И нека светът ми да се срива, когато ме боли заради чуждото нещастие.. И нека приемам проблемите на чуждите хора като свои собствени.. И нека продължа да бъда съвършена единствено в своето несъвършенство да съм модерна марионетка..