неделя, 17 февруари 2013 г.

Писмата



В един скучен и мрачен ден се разхождах из самотните улици. Минах през парка, а там, близо до една пейка, открих захвърлени писма. Малко бяха кални и трудно се четяха – дъждът, който валеше, беше размазал част от мастилото. Но въпреки това ги взех, сложих ги в чантата си и се запътих към къщи..

* * *
Стоя до парното и пия топло какао. Чудя се дали да не се опитам да разчета писмата, въпреки че едва ли ще е много почтено от моя страна – писмата са нещо лично. Но като се замисля, все пак те бяха захвърлени. А може пък случайно да са попаднали там. Ох, не! Любопитството ми е доста голямо, така че взимам писмата и ще прочета само едничко, обещавам! (или поне частта, която разчитам)..

           „Хей
, какво става, човече? Не отговаряш на обажданията ми. Имах път към София тия дни. Минах през квартирата ти, исках да те видя. Калоян ми отвори. Каза, че не те е виждал от няколко дни! Изобщо не си се прибирал. Тръгнах да те търся, срещнах Силвия  с някакъв тип. Разбрах, че си я зарязал, защото си я хванал да ти изневерява с Деньо. Съжалявам, човече, сигурна съм, че чувството да видиш приятелката си да се натиска с един от най-добрите ти приятели, никак не е приятно. Просто понякога нещата не стават така, както си ги представяме. Както и да е...                         
Бях до НДК. Питах скейтърите дали са те виждали, Слави каза, че сте имали уговорка снощи да се видите,  ама ти не си отишъл. Сигурен ли си, че си добре?
Иначе в събота сме в Пловдив! Слави се мести да учи там и ще прави купон. Тя квартирката му е малко счупена, ама каквото – такова...  Очертава се да е весело, ще те чакаме!  Без теб няма да е същият купон!

                                                                    До скоро”



             Хм, странно писмо. Дали е било момчето на купона? А как ли са си изкарали
? Ох, искам да разбера какво е станало. Не ме упреквайте, че съм такава любопитка, на мое място сигурно и вие щяхте да го направите. Ето отварям следващото смачкано писмо...

„ Здрасти пак. Абе, човек, ти нещо сърдиш ли си се, какво става? Не знам за кой път пиша, но без резултат.
Защо не беше в събота? Много се счупихме..
Сега седя и си мисля
-  тоя град някога бил ли е нормален?  Точно в събота вечерта един келеш от математическата, сега е десети клас, няма книжка – взел ключовете от колата на баща си и решил да се прави на велик герой и се натъкнал на Калоян и Марта. Тя сега е в болницата, има нещо счупено по себе си, но не разбрах какво точно.           
Та тука все си има някакви „грандиозни” неща. Ето например онзи ден излизам от блока,  защото ми се пушеше, ама не исках леля ми да ме вижда с цигара и  минавам по тая малката уличка зад беседката, дето е... И гледам събрали се много хора и зяпат нещо, при което аз си проправих път в тълпата и какво да видя – на асфалта долу лежи наш Дарко и някакви пет човека го налагат. Ужасна картина беше. Пък то момчето си е симпатяга. Не знам да е правил лошо на някого и се провикнах „За какво е всичко това тука?”, все пак мразя да стоя безучастно и да гледам все едно съм на цирк–  както правеше цялата тайфа зад мене– стоят и се кефят, че гледат побой и снимат с телефоните...  Егати хората! На всичкото отгоре имаше и от „приятелите” на Дарко, които стояха и се смееха, вместо да направят нещо, че да му помогнат. Какви приятели са му?! Ама та така де... Като им казах, че до 5 минути ще дойде Зарков (не ме обвинявай, че се защитавам с него.  Не съм виновна, че братовчед  ми е един от гадовете  в града. Не одобрявам факта, че се занимава с мръсни сделки, но поне останалите хора имат респект към него) и като му споменах името – да видиш как се разбягаха всички и Дарко се размина с малкото. Знам, че не е редно да парадирам с  това, че ми е братовчед, но го използвам с
aмо като ми трябва защита, която не мога да си изградя сама.
Та продължавам да си мисля, че нещо не е наред. Но дали е градът, дали на хората нещо им става... Преди два дена се събудих уплашена, защото чух някакви странни гърмежи към четири сутринта. След това разбрах, че гръмнали тука един съсед – младо момче беше, в мойто даскало учеше. Тая година абитуриент щеше да е...
Не знам какво се случва, потресаващо е. Тревожа се за тебе, като гледам какви неща стават. Моля те, обади се!    
Липсваш ми!”

            Настръхнах, докато четох това писмо... За жалост е истина! Такива ужасяващи неща се случват в днешно време. Ох, дано сега това момче, към което са адресирани писмата, да е добре.. С треперещи пръсти взех и последното писмо, то бе поставено в тъмносин плик и се различаваше от останалите. Мисля, че дори не е адресирано  до момчето. Какво ли е?
                                                                                                                                                                     ”Здравейте, госпожо Петрова,
Разбрах, че синът Ви е намерен мъртъв в мазе на изоставена къща. Приемете моите най-искрени съболезнования! Той беше мой скъп приятел. Пращах му писма почти през ден, на които той не отговаряше. Сега разбирам защо е било така. Липсва ми!  Поглеждам към небето и се усмихвам, макар и плачейки. Знам, че той обичаше, когато хората се усмихват, това го правеше щастлив... Иска ми се да мога да го прегърна отново... да го чуя как се смее! Бих дала всичко, само да го върна – дори за миг! Познавах го добре и знам, че беше добър човек. Не заслужаваше подобна трагедия! Наистина не знам какво да кажа...
 Бъдете силна и знайте, че синът Ви ще живее вечно – ще го пазим в сърцата си... завинаги!”
 
Това е.. Не, нямам думи.. И стоя сега разкъсана от болка. Какво се случва с нас? Та ние от хора, грижещи се един за друг и подкрепящи се, се превърнахме в чудовища, които взаимно се „изяждат”!
Тъжно е, че все повече и повече млади хора си отиват! Как все повече и повече млади хора изпращаме. И не тежат четният брой цветя в ръцете ни... А тежат цялата болка и скръбта, която носим в сърцата си! Потресаващо е! Погубваме се! Не е ли жалко? Не ви ли боли, виждайки детски лица да стоят окачени с черни ленти?
         А кои са виновниците? Та това не сме ли всички ние? Не определяме ли ние как и в какъв свят да живеем? Не познавах момчето, но четейки тези писма, представяйки си болката на родителите и верните му приятели – картината в съзнанието ми е ужасяваща!
На мястото на това дете можеше да бъде всеки един от нас. Можех да бъда Аз. Утре може да си ти...