Живеем в реалност, погълната от
собственото ни усещане за празнота. Не вярваме в успеха си. Само в нещастието.
Но от време на време си позволяваме да избягаме. При всеки бягството е
различно, но целта винаги е една и съща – да се почувстваме изпълнени със
смисъл.
Ще ви разкажа за Тома. Той е на
осемнайсет. Неглиже е и има рошава коса. Учи в математическа гимназия, последна
година. Всъщност „учи” е силно казано. Живее с родителите си, но рядко се засичат в дома си. Обикновено
разговорите им преминават в повишаване на тон и в оплакване, че джобните не му
стигат. През деня обича да пие бира в градинките, а вечер ходи по „домашни
партита”. Там се запознава с много момичета и на всеки купон си ляга с
различна.
Тази
вчер не се различаваше от останалите – бурен купон, изпразнени бутилки от
алкохол и пепелник пълен с фасове. Накрая Тома се беше озовал в леглото с
поредната – същата като предишните. Със замрежени очи погледна часовника си.
Показваше шест и двайсет. Вечерта си отиваше и беше време да тръгва към
училището си.
Стана, облече се и излезе. Извади
някаква странна цигара от задния си джоб и я запали. Сякаш цяла вечер я беше
пазил, чакайки времето, в което да й се наслади. Сам. Продължи да върви бавно.
Вдишваше дълбоко й се наслаждаваше. Разминаваше се с отиващите на работа хора,
но не ги забелязваше. Не разбра как се озова пред училището си. Усети някакво
замайване. Харесваше му. Изпитваше сякаш блаженство. Вече беше в училищния
коридор. Чу се звънец. Тома отваряше и затваряше врата след врата, търсейки
класната си стая. Накрая я намери. Кимна с глава, поздравявайки учителката по математика и съучениците си. Запъти се към
последния чин. Седна на стола и усети още по-силно замайване. Реши, че не му се
слуша за корен квадратен от нещо си. Ето защо извади плеъра си, постави
слушалките си и пусна любимата си музика. Сложи ръце на чина и положи глава
върху тях. Усети как цялото му тяло се отпусна. Пръстите на ръцете му бяха
попили мириса на трева и сега той продължаваше да я усеща.
Изведнъж се пренесе в
друго пространство. Чуждо. Непознато. Видя себе си като студент. Дрехите му
бяха игзладени, косата му – сресана, и усещаше странно чувство на
удовлетвореност. Изучаваше фотография в престижен университет. Учеше упорито, защото
това беше нещото, което винаги е обичал да прави. Свободното си време
прекарваше с приятели. Смееха се заедно, ходеха на кино и се разхождаха в
паркове. В съзнанието му беше започнало да се „стъмва” и той реши, че е време
да тръгва. Не отиде на купон. Прибва се в малката си, но уютна квартира. А там
го посрещна тя. Различаваше се от онези еднакви момичета, които той така добре
познаваше. Тя отиде до него и го прегърна. Ново му беше това усещане. Истинско
беше. За миг се почувства значим.
Телефонът му иззвъня – есемес от „мама,
който гласеше: „Липсваш ни. Чакаме те да се прибереш през уикенда!”
Илюзията за един по-красив
живот беше прекъсната от нов училищен звънец. Музиката в ушите му беше спряла.
Картината в съзнанието му започна да избледнява. Грижовното момиче си тръгна и
приятелите вече не се виждаха. Мирисът, впил се в кожата на пръстите, беше
започнал да изветрява. Бягството му от реалността беше към края си. Или
по-скоро бягството от личността.
Всички бягаме от нещо – от
проблемите, от грешките, от ежедневието. От себе си. Страхуваме се, да
погледнем в огледалото, защото не знам кой се крие там. Вече не се познаваме.
Поддаваме се на леснотията. Заблуждаваме се, че сме открили щастието и сме
надхитрили живота. Но евтините ни трикове са прозрачни. Виденията ни биват
разбулени. Без значение дали я обичаме или мразим, искаме или не – накрая
винаги се връщаме при нея – при нашата собствена реалност.
Една нова Станислава... по-улегнала, по-добре изразяваща се, с една крачка по-нагоре по стълбицата... Браво! Така се пише!
ОтговорИзтриване